В мига, когато безметежно плувам
сред топлото ухание на дом,
внезапно небилото в мен нахлува
през всички сетива със странен взлом.

Разчупена е бравата на скрито
наследство от несбъднати следи:
безкраен свят - незнаен, неизпитван,
несмогнал досега да се роди.

Различна, незапомнена и чужда
на себе си самата преди миг,
в недрата на покоя се събуждам,
разтърсена от неиздаден вик.

Дори в съня не знаят помирение
душа и тяло, тишина и глас. 
Енергия без име - съхранено
отсъствие на съвършенство в нас...

Което разумът ми връща,
сърцето го пилее.
И всеки ден едно и също -
пожънвам, за да сея.

Което се роди в сърцето,
от разума погива.
И с всеки миг в небитието
дъхът ми си отива.

Разпънат, вятърът без сили
си търси място лобно.
Разпъната душа, не си ли
на вятъра подобна?

Боже, Бързо отдалеч
Ти ела със огнен меч!
Да разпръснеш на парченца
всички тия тук нещенца,
дето в тъмнината шават 
и към мене приближават...

Ако може, изведнъж
направи ме страшен мъж!
Много, много смел да стана,
за ушите да ги хвана,
да прогоня с Теб, Могъщи,
лошотиите от къщи.

Че отдавна съм голям,
а да кажа ме е срам,
леле Божичко, от тях
колко много ме е страх!

ИЗ "МОЛИТВЕНИЧЕ"

УСМИХВАЙ СЕ, ЦВЕТЕ!

Света Богородице, ти си едничка
Майчице Божия, толкоз добричка!

Прегръщаш ме, сякаш прегръща ме мама,
когато сама съм и нея я няма.

Когато съм тъжна и плача горчиво, 
погалваш ме кротичко и търпеливо.

Целуваш ме нежно по бузките двете
и сякаш ми казваш: "Усмихвай се, цвете!"

Тогава и аз ти целувам ръката
с любов и признателност, Майчице Свята!


Този постинг посвещавам на всички, които край себе си имат малки дечица 
или са далеч от тях, но им липсва детското чуруликане и смях. 
И на всички, за които Детето е лъч Светлина, дошла от Бог!

Изпружени, телцата ви ухаят
на хвойна и излъчват светлина.
След къпането детската ви стая
е пазва на зелена планина.

Изпитвам щастие, когато спите,
да вляза и с притихнало сърце
да ви погаля нежно по косите
и сложа до челцата ви лице.

Какъв олтар! Пред него сякаш литва
душата ми с отърсени крила.
При вас, деца аз ида на молитва
и изповед за моите дела.

Защото сте началото и края 
на мярката за святост и за грях,
когато влизам в детската ви стая,
изпитвам щастие и малко страх...

да вдъхна смелост на цветята,
скалите да науча да въздишат
и сълзи да изтръгна от блатата.

Не мога да измисля нищо
на мъдрия да дам заблуда,
да вържа скъсаната нишка
на времето в разсъдъка на лудия.

Не мога да измислям. Стиховете
гладуващия с думи не насищат.
Понякога ми хрумва, че поетите
дори изобщо са излишни.

Щом всичко е така покорно
на нещо свое, тайно и извечно,
с перо ли голо ще се боря
на звяра да внуша човечност?

Отиват си нещата против волята ми,
живели независимо от нея.
В какво е смисълът на ролята ми,
която не играя, а живея?

Мамо, мамо, как ще си жалка...
С душа изцедена
в ковчега широк снагата ти малка
ще лежи вцепенена.
Напусто хубаво ще ухаят розите
край очите ти склопени.
Ще иска вятърът да легне и този път
до теб да се стопли.
Но ти ще бъдеш по-кротка от пряспа
и не ще се помръднеш.
На живите мъртвите не правят място.
И вятърът ще си тръгне.
Ще си тръгнат вкупом и скърбящите хора
с очи подпухнали
и с всички сили над мен просторът
изведнъж ще рухне.
Като горда ела, под чиято кожа
напират сълзите,
на болката тристата жадни ножа
докрай ще изпитам...
Прости ми жестоките стихове, мамо -
ти още си жива.
Но всичко се случва - на слънцето само
сърцето не е изстивало.
И аз един ден ще доям хляба си 
и в нищото ще се върна.
Отдавна си мисля - защо е трябвало
да се раждаме смъртни?
Боли ме, боли ме! И за теб, и за рожбите ми,
и за всичко нетрайно.
И точното име на болката може би
е самата безкрайност.

ДА МОЖЕХ ДА ЖИВЕЯ,
не бих се питала със страх
дали ще оцелее
сърцето ми или ще спре
след ентото туптене.
Роди се ден, след ден умре.
А той нали е в мене?
Тъй както в него съм и аз.
Защо не си отивам?
От всичко се усещам част
и затова ли - жива?
Защото пък това море,
от порив накипяло,
живее и не ще умре -
а аз и то сме цяло?
Извън нещата - между тях
да можех да живея.
Но ме обзема жал и страх,
когато заболее
дори зелената трева,
напролет окосена.

От всичко част съм, затова
от болките му стена...

Как да се съхраня?
Как да се консервирам?
Че и в замръз, и в мараня
като камък да не умирам.
Че след омраза и след любов
пак по старому да съм млада.
Да ме има во век и веков -
в тясна урна да не попадам...
Но ще падна, знам - от ламтеж
даже времето да надживея!

Това е то - смъртна вещ
и в ума й безсмъртна идея...

Какво ли ме очаква по-нататък
под сухата закрила на панелите,
където не е изворна водата
и не е с дъх на липов цвят постелята?

Дали ще ме заварва всяка възраст
в минута, по рождение уречена -
тъгуваща, смълчана, все по-възлеста,
покорна, отстъпчива и обречена?

Съдбата е заключена безкрайност
и нейните врати за нас са скришни.
Какво ли ще изгубва в тези стаи
душата ми, запътена към нищото?

Дано да не изгубва, как го искам! -
инстинкта безпогрешен на калинките,
които упорито търсят изход
единствено нагоре - за да литнат!

Безименна дойде и си отиде,
облечена в невидима одежда...
Над свежата ти диря се навеждам
за сбогом, без да искам да те видя.

Не мога да те следвам. Няма смисъл.
Косите си, от повея ти пръснати,
разумно ще сбера с послушни пръсти
и в старите неща ще се улисам.

На мен ми стига, че след тази среща
сърцето ми ще стане по-дълбоко
и по-разпален - огънят на болката
от допира ми с хората и с вещите.

Че утре с двойна сила ще прегърна
това, което днес за миг забравих.
Това, което има вечно право
над мен - при него пак ще се завърна.

На теб благодаря, добра случайност!
За твоя ласкав и попътен вятър,
изопнал пак платната на душата ми
към острова на име всеотдайност...

Ще легна, ще заспя и ще сънувам.
Ще стана, ще закуся и ще тръгна.
И после ще повторя ритуала
на моя всекидневен път нататък.
Към нещото, разпалило кръвта ми
за скок или за полет в неизвестното.
Към нещото, все бягащо от мене,
тъй както бяга времето от себе си.
От опит зная - няма да го стигна.
Но иначе ще бъда просто камък,
роден единствено да съществува. 
А жива съм! О, в мене е заложен
върхът на непосилна, светла жажда! -
след нещото, от нещо все привличана,
за нещо все към залеза да тичам...