тротоарът е стъклено гладък.
Тичат край нея пухкави
дечурлига - пързалят се, падат.
По мокрите им дупета шушлекът
е корясал и скърца меко.
Спира старицата, слуша ги
и на сърцето й става леко.
Радост... Разпрегнати кончета!
Утре ще бършат сополките.
Пак ще ги тъпчат с бонбончета
против кашлица и грипни болки.
Бавно поема нататък -
тъмна като катафалака...
Живот ли си? Толкова кратък!
Една януарска пързалка...
Мъжеството пак поскъпна.
Примка-невидимка е обхванала
шиите ни с пръсти тънки -
и души. Прави му сметка,
ако си живял наопаци.
Ако си мечтал за златна клетка
някога, летейки в облаците.
Ако си пестил любов и огън,
за да си богат на слава.
Ако предпочиташ да си виторог
овен вместо бодлива крава...
Простете.
Но тече, тече присъдата -
без въздух бавно да изстиваме.
И само силен който бъде,
ще доживее амнистиране...
Понечих да му отвърна, но той ме прекъсна:
- .......................!!!
Замлъкнах. Продължих да го слушам.
В гласа му имаше нещо от патоса
на дете, разказващо приказка...
всеки има своето оръжие.
Аз например мога да убивам
с бистър поглед, ако ме излъжат.
Нека съм наивна и първична -
всеки има своя философия.
Аз например мразя да обкичвам
с финтифлюшки простите си строфи.
Нека съм съвсем обикновена -
всеки има своя смисъл таен.
Аз например знам, че съм родена
не да сложа точка на безкрая.
Не да нося знак за съвършенство -
залудо се кичат знаконосците.
Там, отвъд приемат общо членство
птиците, човеците и смоците...
Радост е за мен да бъда близка
с делничните и сърдечни хора.
Браво, ако майка ми е искала,
раждайки ме, в тях да се разтворя.
В техните сърца, очи и длани -
дребна, неблестяща и без име -
нека съм. И в тях да си остана!
Залог, че изобщо ме е имало.
че нашата любов е разнолика.
Различни майки са ни раждали
и разни гласове в кръвта ни викат.
И въпреки че сме се срещнали,
за да останем неразделни,
едва ли ще умрем безгрешници
върху семейната постеля.
Не проповядвам изневяра -
аз искам де ме имаш цялата.
Но истината е тъй стара -
че се откриваме в раздялата.
Да чакаме ли ден последен,
за да си кажем всичко честному?
Сърцата ни ако са ледени,
кому от нас ще бъде лесно?
Когато всичко е делимо
на този свят, защо обичаме?
Сега е време да те имам -
наяве, не през сън вдовичи...
Не ме е срам да се разголя,
пред теб духа си да разкрия.
Различна съм, уви. Затуй те моля
за прошка и благословия.
Съзнание за родство със земята -
че съм родена, първо, за да раждам,
а после, за да правя всичко друго.
Това съзнание ще ме погуби.
Съзнание за власт над мен самата -
когато се надигам вулканично,
отдъд небето крачка да не правя.
Това съзнание ще ме погуби.
Съзнание за точните размери
на моя неизпълнен дълг към всичко,
което ме съдържа и ме храни...
Накрая осъзнах:
листът пред мен е
образ на великото търпение!...
Избягай от ръцете, от косите ми,
веждите... Но не и от очите ми!
Не бягай, красота, от мен!
Ти - семката на всеки плод,
ти - въздухът, във който сме разтворени,
на слънцето неведомият корен,
към вечността единственият вход...
Не бягай, красота, от мен!
Като земя, от дъждове разлюбена,
без теб аз своя смисъл ще изгубя...
Не тази любов между мъжа и жената,
не тази любов, която обсебва,
а тази любов, която раздава
на всеки от себе си, е святата.
О, тази любов! - бездомна и ничия,
извън законите на познатото.
От страх и невежество я отричаме,
а тя е споменът за крилата ни...
Не разбирам твоя език.
Ти моя не ще научиш.
Вероятно с някакъв трик
глухотата ти се отключва.
Но по принцип не съм крадец
да разбивам с взлом вратата.
По всичко личи - не съм спец
в областта на информатиката.
Широко срещан днес проблем:
общуването изчезва.
Науката е твой тотем -
моят е поезията.
Всеки на коня си язди сам,
по своему галопира.
Само целта е обща: натам,
дето мисълта извира.
лениво и тромаво тяло.
Вечерята беше ли вкусна?
Не знаеш. Не си и разбрало.
Ти просто посягаш грабливо
към хляба - без ум и стеснение.
А някъде в теб мълчаливо
душата не спира да стене.
О, нейният глад е различен
и друга е нейната жажда!
Пред друга храна коленичи
и друга вода я възражда.
Но ти си й кръста и кладата
и дните й земни са твои.
Тя, бедната - тъжна и страдаща,
живее чрез теб, но несвоя.
Свидетели неми отгоре,
звездите ще стиснат клепачи
и тази нощ нейната орис
със сини сълзи ще оплачат...
Вън есента се оплаква.
Спят синчетата, топло дишат -
татко им спи в очакване...
Аз над листа съм отново наведена
и ми мирише на кухня.
Нищо, нали по пътеки неведоми
мислите пак ще хукнат.
Мина денят, припечелих за утре,
спържих кюфтета картофени.
Иде нощта и сред думите срутени
свят ще градя - от строфи.
Тъжна душа, без късмет орисана -
дай й поднебие бяло.
Няма да легне един път и хрисимо
сън да сънува в тялото си.
Все не харесва - ни дом, ни прегръдка,
все й е тясно в покоя.
Гони все нещо - типична хрътка.
Боже, пази, че е моя...
Свят ще гради. А светът и нехае -
тленни богатства трупа.
Ето я, спряла, отчаяно лае -
вие пред празна хралупа...
