- Здравей! Не чуваш ли как дишам 
в ухото ти и в тънкото вратле
на твоето момченце?
Върхарите ми сочиш и му казваш,
че те са моят връх.
А всъщност 
е съвсем, съвсем обратно. 
Върхът е моят корен!!!
Това е тайната, която ти дължах.
Сега издай я
на моето приятелче и братче.

повтарям си
не вдишвай вечерта

защото мракът 
във вените ти ще се утаи
и утре
за разлика от живите цветя
ще лъхаш на умора
на страх
дори на тлен
надгробна плоча на живота си ще бъдеш

моля те 
не вдишвай вечерта

Беше ден на змии и на гущери.
Откъдето да минех, пролазваха.
Дотогава не бях и допущала,
че ще видя в лицето омразата.

Тези нейни очи приковаващи,
този неин език пепелянков -
от глава до пети осезаваш
изведнъж, че си нищо - сянка!

Мировата ти обич към ближния
като детско балонче се спуква.
И проклинаш съдбата си трижди,
че отровата цял те просмуква!...

Беше ден, в който бях забравила,
че палачът не идва на гости...
О, сърце с незаключена брава, 
оттогава съм те залостила.

Дишай, дишай дълбоко...
Отпусни докрай мускулатурата.
Което е вървяло наопаки,
все някога напред се втурва.

Ако не, дълбока терпапия - 
с хладнокръвен и точен скалпел.
Безполезни ще са препаратите,
срещу мъката, ако те ухапе...

Така или иначе, точка! -
на Хамлетовото да бъдеш ли.
Ще бъдеш! Кръвта в слепоочията
казва добър ден на бъдещето!

разноезични сме.
На болката езикът е всеобщ.

...
Безнадеждие отвсякъде.
И в него
аз трябва да съм символ на живота ...

...
Светът не става по-прекрасен
от това, че го разкриваме -
а по-дълбок и по-далечен, и отчайващ...

От племена до суперобщества
те все са роби на сърцата си.

От извора на болката 
ти пил ли си, кажи ми?
По тялото ти 
огнен дъжд играл ли е?
В калъп от лед
сърцето ти туптяло ли е?
Висял ли си 
обесен за езика?
От скалпа си
разделян ли си някога?...

От устните ти 
медовина капе
и погледът ти
е безоблачен...

Благословен си!

или живота на другите?
Техните мечти и очаквания,
техните стремежи и желания
са образите в картината.
Аз съм фонът.

Лежа на брега на вселената
и съм в тялото на прашинката,
глождеща нечие око.

Проблеми на възпитанието, 
проблеми на възрастта,
проблеми на самопознанието 
и на мъдростта...

Проблеми, проблеми -
неизброими и тежки,
защото сме временни,
а вечни са грешките ни.

Решим ли завинаги 
всички въпроси, 
най-страшният идва -
въпросът: А после?

В това е нейната необяснимост.
Тя е въздух, който дишаме различно.
Едни - да оживеят,
други - да усетят красотата.
Но всеки сам я диша...

между небето и земята
и аз ще ти повярвам, че си влизал
в очите на човека и в душата му...