ДА МОЖЕХ ДА ЖИВЕЯ,
не бих се питала със страх
дали ще оцелее
сърцето ми или ще спре
след ентото туптене.
Роди се ден, след ден умре.
А той нали е в мене?
Тъй както в него съм и аз.
Защо не си отивам?
От всичко се усещам част
и затова ли - жива?
Защото пък това море,
от порив накипяло,
живее и не ще умре -
а аз и то сме цяло?
Извън нещата - между тях
да можех да живея.
Но ме обзема жал и страх,
когато заболее
дори зелената трева,
напролет окосена.

От всичко част съм, затова
от болките му стена...