Не тази любов между мъжа и жената,
не тази любов, която обсебва,
а тази любов, която раздава
на всеки от себе си, е святата.

О, тази любов! - бездомна и ничия,
извън законите на познатото.
От страх и невежество я отричаме, 
а тя е споменът за крилата ни...

Не разбирам твоя език.
Ти моя не ще научиш.
Вероятно с някакъв трик
глухотата ти се отключва.

Но по принцип не съм крадец
да разбивам с взлом вратата.
По всичко личи - не съм спец
в областта на информатиката.

Широко срещан днес проблем:
общуването изчезва.
Науката е твой тотем - 
моят е поезията.

Всеки на коня си язди сам,
по своему галопира.
Само целта е обща: натам,
дето мисълта извира.

Вечерях и ти се отпусна,
лениво и тромаво тяло.
Вечерята беше ли вкусна?
Не знаеш. Не си и разбрало.

Ти просто посягаш грабливо
към хляба - без ум и стеснение.
А някъде в теб мълчаливо
душата не спира да стене.

О, нейният глад е различен
и друга е нейната жажда!
Пред друга храна коленичи
и друга вода я възражда.

Но ти си й кръста и кладата
и дните й земни са твои.
Тя, бедната - тъжна и страдаща,
живее чрез теб, но несвоя.

Свидетели неми отгоре,
звездите ще стиснат клепачи
и тази нощ нейната орис
със сини сълзи ще оплачат...

Някъде в ъгъла стърже мишка.
Вън есента се оплаква.
Спят синчетата, топло дишат -
татко им спи в очакване...

Аз над листа съм отново наведена
и ми мирише на кухня.
Нищо, нали по пътеки неведоми
мислите пак ще хукнат.

Мина денят, припечелих за утре,
спържих кюфтета картофени.
Иде нощта и сред думите срутени
свят ще градя - от строфи.

Тъжна душа, без късмет орисана -
дай й поднебие бяло.
Няма да легне един път и хрисимо
сън да сънува в тялото си.

Все не харесва - ни дом, ни прегръдка,
все й е тясно в покоя.
Гони все нещо - типична хрътка.
Боже, пази, че е моя...

Свят ще гради. А светът и нехае -
тленни богатства трупа.
Ето я, спряла, отчаяно лае -
вие пред празна хралупа...

Суета на суетите -
всичко е суета...
Броими са на всички ни дните -
неброими са на света.

Може утре, дори след мигове
стихия да ни погребе.
Но тъй е дадено - ръст да вдигаме
към едно небе.

Небето - символ на слабостта ни -
съдбовен глас.
Родим се, литнем и там потънем -
във вечността над нас.

Дълбай от рано, дълбай, детето ми,
на битието в пръстта.
Студен е огънят, който свети
в очите на старостта...

Знае майка ти, че те очаква
път необратим.
Наздраве, сине! Изпий си млякото -
и да вървим.

Палитрата на думите владеем.
За миг една картина ще опишем -
със слънчево небе ще я залеем,
ще се раздвижи тя и ще задиша.

И песен-птица можем да извезем -
в човешкото сърце гнездо да свие,
и цвете да изваем... О, поезия! -
как тичаме след нейната стихия.

Но за какво? За празник ефимерен.
За глътка слава, от вина горчива,
че ключ е нужен! - а не сме намерили -
за тайната, която ни укрива...

Часът е пет. Трагикомедия.
Подсмърчам в кърпичката носна.
Седя до вас почти на педя
и плещя глупости ядосана.

Потърсих ви - така се иска
единствено вода в пустиня.
Мираж . В очите ви се плиска
небе, изсъхнало до синьо...

Отивайте, където искате!
Поглеждате ме в упор, мрачно.
Обичам ви така неистово,
че просто искам да ви смачкам!

От ревност и обида. Разберете:
не е търпимо да сме чужди!
Не вярвам, делови, заети,
че нямате от мене нужда.

Минута още - няма повече
с очи дори да ви докосна.
Но в името на тази обич,
която беше - безвъпросна

безкористна, добра ( о, боже! -
изглеждам безвъзвратно смешна ) -
сега ви моля да отложите
задачите си крайно спешни.

За малко да ви видя същите -
момчета пак, непресметливи,
безхитростни, просторни, бъдещи..
За миг поне!...Защото си отивам.

Днес, когато трябва да сме честни
повече отвсякога и смели,
можем ли Вапцаровото "ресто"
някому в лицето да изстреляме?

Стиска ли ни да ударим в масата -
чак звезди сред бял ден да попадат?
Можем ли по пътища опасни
сиромаси да умрем за правдата?

Думите когато девалвират,
мисълта човешка обеднява.
Кой ще дръзне пръв от панаира
на глупостта да ни спаси тогава?

Ежим се на фактите залостени,
чоплим смело в бутафорни рани.
Кой обаче ще си сложи костите?
Кой от нас апостол ще ни стане?

Имаме ли шии за обесване?
Имаме ли кръв курбан да бъдем?
Днес, когато толкава е лесно -
повече отвсякога - да съдим...

Какво си и защо си никой, никой
не е могъл до днес да назове
с най-точно име тебе, многоликото,
дошло от неизвестни светове.

Край сребърен ковчег и гроб раззинал,
когато плачат даже и дърветета,
явяваш ни се - луда птица синя! -
и свиваш си гнездо накрай сърцето ни.

Какви са тези твои измерения?
Каква е тази твоя висша плът?
Че вдигаш от леглото уморения
и хвърляш го към нов, безкраен път.

Че камъкът от тебе оживява
и въздухът престава да тежи...
Но кой за тебе ключ е притежавал
за повече от миг един, кажи?

Риск печели - риск губи.
Обичам те, човеко, и толкова.
Винаги ми е било по-хубаво
да пия направо от болката.
Измеренията не са ми пречили
безкрайността да имам за мяра.
И човече да си, и човечище -
по юнашки силно ти вярвам.
В небето на Освиенцим
звездите са още опушени.
Но ето че едно детенце 
под сърцето ми пак е сгушено.
Не винаги непременно
закономерното е логично.
Уви, не е намерено
лекарство за антиличност...

Риск печели - риск губи.
Обичам те, човеко!

Никоя врата не ме очаква
Хляб за мене никой не е купил.
Празен, без душа зад мене влакът
глъхне като наниз от хралупи.

Няма ме в немигащия поглед
на влюбен мъж и майка разтревожена.
Увяхват цветовете върху роклята ми
и аз самата ставам куфар кожен.

И чакам на перона тъжно храбра,
нетърсена от никого - а вечер е! -
бездомна вещ... Дано, дано ме грабне
крадец макар, но искам да съм нечия!

Вятърът си върви по пътя.
Корените си лежат в земята.
Небето в морето се къпе
пред очите на птиче ято.

Майка целува рожбата си,
а по алеите в парка
първа любов се разхожда
като бездомно глухарче.

Из въздуха се носи тънко
мирис на кифли пресни.
По релсите чукат звънки
стъпките на експресите.

Ученически хор репетира.
В музея подреждат монети.
Камиони разнасят бира.
А бащи - синове на раменете си!...