Някъде в ъгъла стърже мишка.
Вън есента се оплаква.
Спят синчетата, топло дишат -
татко им спи в очакване...

Аз над листа съм отново наведена
и ми мирише на кухня.
Нищо, нали по пътеки неведоми
мислите пак ще хукнат.

Мина денят, припечелих за утре,
спържих кюфтета картофени.
Иде нощта и сред думите срутени
свят ще градя - от строфи.

Тъжна душа, без късмет орисана -
дай й поднебие бяло.
Няма да легне един път и хрисимо
сън да сънува в тялото си.

Все не харесва - ни дом, ни прегръдка,
все й е тясно в покоя.
Гони все нещо - типична хрътка.
Боже, пази, че е моя...

Свят ще гради. А светът и нехае -
тленни богатства трупа.
Ето я, спряла, отчаяно лае -
вие пред празна хралупа...