не е могъл до днес да назове
с най-точно име тебе, многоликото,
дошло от неизвестни светове.
Край сребърен ковчег и гроб раззинал,
когато плачат даже и дърветета,
явяваш ни се - луда птица синя! -
и свиваш си гнездо накрай сърцето ни.
Какви са тези твои измерения?
Каква е тази твоя висша плът?
Че вдигаш от леглото уморения
и хвърляш го към нов, безкраен път.
Че камъкът от тебе оживява
и въздухът престава да тежи...
Но кой за тебе ключ е притежавал
за повече от миг един, кажи?
Риск печели - риск губи.
Обичам те, човеко, и толкова.
Винаги ми е било по-хубаво
да пия направо от болката.
Измеренията не са ми пречили
безкрайността да имам за мяра.
И човече да си, и човечище -
по юнашки силно ти вярвам.
В небето на Освиенцим
звездите са още опушени.
Но ето че едно детенце
под сърцето ми пак е сгушено.
Не винаги непременно
закономерното е логично.
Уви, не е намерено
лекарство за антиличност...
Риск печели - риск губи.
Обичам те, човеко!
Никоя врата не ме очаква
Хляб за мене никой не е купил.
Празен, без душа зад мене влакът
глъхне като наниз от хралупи.
Няма ме в немигащия поглед
на влюбен мъж и майка разтревожена.
Увяхват цветовете върху роклята ми
и аз самата ставам куфар кожен.
И чакам на перона тъжно храбра,
нетърсена от никого - а вечер е! -
бездомна вещ... Дано, дано ме грабне
крадец макар, но искам да съм нечия!