когато чета
все същото речно корито
все нова и нова вода
понякога идва и живата
Постинги в блога от Февруари, 2010 г.
28.02.2010 19:26 -
На всички приятели и най-вече на Мартиники и Мартито!
17.02.2010 19:34 -
18 ФЕВРУАРИ - ДЕН НА ОБЕСВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ
С В Я Т А К Р Ъ В
В памет на Васил Левски
Луна, звезди, любовен шепот в мрака...
Какво невинно щастие, о, боже!
Но който над трупа му не е плакал,
не е разбрал, че то е невъзможно
без тази свобода, която трябва
на всички ни еднакво по земята.
Затуй че я ценя наравно с хляба,
те благославям! И благодаря ти!
Ах, Свободата! Сладката! За нея
не стига само кръв да се пролее.
Тя трябва да се отстоява смело
от живите останали - на дело!
Но делото! Но делото - това е
не просто работа за чест и слава.
Борба е то, и то каква борба е!
С властта на егото - саморазправа.
Да се стопиш сред тези милиони,
които тихо бъдещето зидат.
Тук няма кой да ти кове закони -
ти сам си и везната, и Темида.
Така ли е, Апостоле? Аз зная -
рекъл би, ако беше жив,: "Така е!"
Макар и най-достойният за трона,
единствен ти не пожела корона!
Единствен ти прозря, че не с имане
човекът може по човек да стане.
Човещината, святата, се ражда
от ситост не, а от духовна жажда!
Но жаждата! Но жаждата - това е
не просто порив, не ентусиазъм.
Борба е тя, и то каква борба е! -
нетленното от тленното да пазим.
Все още на глава от населението
се раждат по не знам си колко юди.
И губят пак, и губят поколенията
най-преданите си безсмъртни люде.
Сега е нощ. Децата кротко дишат
в прегръдката ми сложили главички.
Навън е лято, на липи мирише
и като в рая е спокойно всичко.
Но всичкото едва ли е всемира
на мисълта ми будна и тревожна.
Пак някой някъде е сам, умира -
и няма кой смъртта му да отложи!
Пак някой някъде, като тогава,
но с други средства и под друго име
главата му за своята продава -
и той е наш! - Апостоле, прости ми...
Менят се времената - с нова мяра
предателството трябва да се мери.
Умре ли то, в една едничка вяра
ще се сберат различните ни вери.
Нали тогаз, Апостоле, копняла,
душата ни ще вкуси идеала?
Когато мислим и работим дружни -
на себе си и на земята нужни!
Аз нямам друга дарба - имам слово.
Аз нямам друг учител - имам тебе.
Не чаках да ме храни наготово
родината като ревливо бебе.
Но питам се сега, навръх живота:
със стиховете си какво й казах?
Успях ли малко, па макар на йота
да променя вселената на Аз-а?
Проправих ли поне една пъртина
през преспите на ледната забрава?
Не нося ли и аз греха, че стине
на паметта ни живата жарава?
Но питам се ( защото те прегърна
душата ми ): достойно ли живеем?
Очите ти сега ако ни зърнат,
дали сълза на гордост ще пролеят?
Или ще бъде същата сълзата,
която под клепача ти замръзна
през онзи февруарски ден, когато
да видиш истината първи дръзна:
Народът български ще се въземе,
историята своя ще разлисти,
но ще се слее с истинското време,
когато сам, до дъно се пречисти!
Ах, Свободата! Сладката! За нея
е подвиг да умреш - и да живееш!
Мечта е тя, и то каква! - чиято
заветна цел е да живееш свято!
Апостоле, разбра се, че на книга
свободни да се наречем не стига.
Не стигат само клетвените думи,
че ще вървим по чистите ти друми.
Отново като първолаци учим,
че Свободата има измерения.
Не е свободен, който е заключил
правата си, от нея наследени.
Не е свободен, който е скъперник
и се пести за лични интереси.
Такъв дома си няма за зачерни
за черните очи на неизвестното.
А неизвестното, като тогава -
и още повече! - от нас изисква
да се прежалим, без да обещава
награди и отличия за риска...
В живота всеки сам народ си носи
световните и своите въпроси.
И всеки сам по своему си страда,
под тежкия им кръст когато пада.
Родината е жива - вкусен хляба.
Но в нас започва нещо да се къса...
Ела, Апостоле, сега ни трябва
кръвта ти свята! Утре ще е късно.
СТОЯНКА ГРУДОВА
Бургас, Литературно-художествен алманах "МОРЕ" - бр.1,2/1988год.
В памет на Васил Левски
Луна, звезди, любовен шепот в мрака...
Какво невинно щастие, о, боже!
Но който над трупа му не е плакал,
не е разбрал, че то е невъзможно
без тази свобода, която трябва
на всички ни еднакво по земята.
Затуй че я ценя наравно с хляба,
те благославям! И благодаря ти!
Ах, Свободата! Сладката! За нея
не стига само кръв да се пролее.
Тя трябва да се отстоява смело
от живите останали - на дело!
Но делото! Но делото - това е
не просто работа за чест и слава.
Борба е то, и то каква борба е!
С властта на егото - саморазправа.
Да се стопиш сред тези милиони,
които тихо бъдещето зидат.
Тук няма кой да ти кове закони -
ти сам си и везната, и Темида.
Така ли е, Апостоле? Аз зная -
рекъл би, ако беше жив,: "Така е!"
Макар и най-достойният за трона,
единствен ти не пожела корона!
Единствен ти прозря, че не с имане
човекът може по човек да стане.
Човещината, святата, се ражда
от ситост не, а от духовна жажда!
Но жаждата! Но жаждата - това е
не просто порив, не ентусиазъм.
Борба е тя, и то каква борба е! -
нетленното от тленното да пазим.
Все още на глава от населението
се раждат по не знам си колко юди.
И губят пак, и губят поколенията
най-преданите си безсмъртни люде.
Сега е нощ. Децата кротко дишат
в прегръдката ми сложили главички.
Навън е лято, на липи мирише
и като в рая е спокойно всичко.
Но всичкото едва ли е всемира
на мисълта ми будна и тревожна.
Пак някой някъде е сам, умира -
и няма кой смъртта му да отложи!
Пак някой някъде, като тогава,
но с други средства и под друго име
главата му за своята продава -
и той е наш! - Апостоле, прости ми...
Менят се времената - с нова мяра
предателството трябва да се мери.
Умре ли то, в една едничка вяра
ще се сберат различните ни вери.
Нали тогаз, Апостоле, копняла,
душата ни ще вкуси идеала?
Когато мислим и работим дружни -
на себе си и на земята нужни!
Аз нямам друга дарба - имам слово.
Аз нямам друг учител - имам тебе.
Не чаках да ме храни наготово
родината като ревливо бебе.
Но питам се сега, навръх живота:
със стиховете си какво й казах?
Успях ли малко, па макар на йота
да променя вселената на Аз-а?
Проправих ли поне една пъртина
през преспите на ледната забрава?
Не нося ли и аз греха, че стине
на паметта ни живата жарава?
Но питам се ( защото те прегърна
душата ми ): достойно ли живеем?
Очите ти сега ако ни зърнат,
дали сълза на гордост ще пролеят?
Или ще бъде същата сълзата,
която под клепача ти замръзна
през онзи февруарски ден, когато
да видиш истината първи дръзна:
Народът български ще се въземе,
историята своя ще разлисти,
но ще се слее с истинското време,
когато сам, до дъно се пречисти!
Ах, Свободата! Сладката! За нея
е подвиг да умреш - и да живееш!
Мечта е тя, и то каква! - чиято
заветна цел е да живееш свято!
Апостоле, разбра се, че на книга
свободни да се наречем не стига.
Не стигат само клетвените думи,
че ще вървим по чистите ти друми.
Отново като първолаци учим,
че Свободата има измерения.
Не е свободен, който е заключил
правата си, от нея наследени.
Не е свободен, който е скъперник
и се пести за лични интереси.
Такъв дома си няма за зачерни
за черните очи на неизвестното.
А неизвестното, като тогава -
и още повече! - от нас изисква
да се прежалим, без да обещава
награди и отличия за риска...
В живота всеки сам народ си носи
световните и своите въпроси.
И всеки сам по своему си страда,
под тежкия им кръст когато пада.
Родината е жива - вкусен хляба.
Но в нас започва нещо да се къса...
Ела, Апостоле, сега ни трябва
кръвта ти свята! Утре ще е късно.
СТОЯНКА ГРУДОВА
Бургас, Литературно-художествен алманах "МОРЕ" - бр.1,2/1988год.
