ДА МОЖЕХ ДА ЖИВЕЯ,
не бих се питала със страх
дали ще оцелее
сърцето ми или ще спре
след ентото туптене.
Роди се ден, след ден умре.
А той нали е в мене?
Тъй както в него съм и аз.
Защо не си отивам?
От всичко се усещам част
и затова ли - жива?
Защото пък това море,
от порив накипяло,
живее и не ще умре -
а аз и то сме цяло?
Извън нещата - между тях
да можех да живея.
Но ме обзема жал и страх,
когато заболее
дори зелената трева,
напролет окосена.

От всичко част съм, затова
от болките му стена...

и препрочитам! Много ми харесва, да знаеш :)
"От всичко част съм..." и във всичко, до което се докосна, остава частичка от мен.
Факт на взаимодействието :)

тук нямам думи!!!
поздравявам те!

Потръпвам от чувствената ти осъзнатост и проникновението на голямата енергия на мисъл!
Стискам ти ръка!

си много надълбоко! поздравления! :)

да радват сърцата ни. Да, всичко е свързано, хора, животни, природа и не трябва да сме безразлични към другите и да си мислим, че нещо е извън нас и не ни засяга. Днес сутринта на спирката едно младо момиче си изхвърли на улицата една цигарена кутия.
Направих му забележка, но то не пожела да си прибере боклука и се оправда, като ми посочи и други такива боклуци. Непрекъснато се сблъсквам с такава посредственост и безхаберие. Надявам се, че моята реакция все пак ще го пострестне и следващия път ще си изхвърли кутията където трябва, сега от инат не пожела да се корегира.
Мисля си също, че винаги трябва да показваме своето отрицателно отношение към подобни хора, ако сме безразлични към техните дела, те ще се умножат.

Искрено се радвам, защото си човек с остра мисъл!

Ти си един верен и откровен читател - благодаря!!

Понякога се чувствам гола, дори без кожа сред света. И всичко ме боли. Ставам сутрин с дълбока въздишка, лягам вечер със свит стомах. Това състояние ме прави свръхбудна, но и болезнена. Изгубвам се в някакъв междинен, безплоден и нереален живот.Искам да го преодолея, защото светът има нужда от здравеняци, които да го променят с оптимизъм. Но така ми е дадено, все още и винаги ще ме боли за всичко покрай мен, макар да се стремя да го скривам, за да изглеждам силна.

Благодаря! И ти си толкова вътре във всичко, което те заобикаля. Подозирам, че ти се случва често да искаш да се изтръгнеш от обятията на дадени обстоятелства, за да спре да те боли от неспособността да ги направиш по-добри...

Благодаря ти, мила! Като се замисля още по-надълбоко, схващам промисъла да сме свръхчувствителни. Това е, за да откриваме законите, които ни управляват и истините, в които сме потопени. Това е дар. Макар да ми/ни е тежко да го носим. Вярно е, че сме свързани, но още не ни е докоснало знанието как да се държим като клетки на един организъм. Само на теория се запознаваме с различни учения. На практика често сме безсилни да ограничим негативното - и вътре, и вън от себе си. Имаме само надеждата, че примерът ни ще подейства.

твоя коментар №8 ще ти препоръчам книгата на Харуки Мураками "Хроника на птицата с пружина".
Там има една героиня, която изпитваше непрестанна болка, докато ..., но няма да разказвам :)
Невероятна книга наистина, мисля, че ще ти хареса.

Щом ти ми я препоръчваш, ще я намеря! Предварително ти благодаря!!Заглавието е интригуващо...

"Ставам сутрин с дълбока въздишка, лягам вечер със свит стомах." Наистина ли?
Щом сам Бог те води от какво се страхуваш?
Събуди се с усмивка (винаги има наоколо толкова красота, на която да се усмихнеш, а за грешките, обидите и болката прости. Прошката ни прави свободни и измива всяка болка. Ако другите вървят в обратната посока не разбрали истината, ти бъди им светлина и те да провидят и да те последват. Ако продължава да боли - значи ти обичаш болката и сама я приютяваш в скута си, храниш я с още повече болка и тя расте. Така тя става твой господар, а ти като слуга започваш да я следваш. Наистина ли искаш това? Да сисъпричастен и да изпитваш състрадание означава с любов да подадеш ръка и да помогнеш другия да излече от страданието си, а не да сложиш главата си на гилотината с осъдения на смърт, нито да легнеш с умрелия в гроба.
Ама и аз се разприказвах...ти ги знаеш тези работи....само да те побутна леко да се събудиш от съня... и да си спомниш коя си.

Животът поначало е цикличен. Знаеш също за спиралата. Ето сега ти ме будиш. Някоя книга ще ме досъбуди. И постепенно ще се възвърне придобитото донякъде умение за жиеене без болка. Но после сърцето ще се поумори и отново ще потъне в краткотраен сън - до новото пробуждане с новите опитности. Всичко е вярно. И съм го изпитала, и съм убедена, и го желая, и го изповядвам. От прощаването остана още малко на себе си да простя, на другите съм простила и ми е леко на душата. И състраданието вече не ми е като преди. Но наистина ме боли. То е една перманентна болка без причина сякаш и без адрес. Опитвам се да й дам име, защото именуването на проблема го обезсилва. Следващия постинг посвещавам на теб. Макар че стихотворението по същество е посвещение на майка ми / която вече си замина от този свят, но написаното е останало, не мога да го елиминирам/... Благодаря ти за съпричастието!