Да обладая тайната какво съм.
На прага между залез и зора
понякога до нещо се докосвам.

Но сянка то е - то е нищо
пред бездната, която представлявам.
И колкото безкрайността разнищвам,
все повече със нея се сродявам...

дарено с тайнството на непознаваемото...

мислиш красиво, troha

безкрай от човека има ли? поредният ти екзистенциален и мъдър стих!!!
поздравления!

Много ми хареса. Ако имаш такива за една книга... :)

не е безопасно , вглеждането в себе си също, но така сме устроени да (се) ровим :)

Много хубав стих!

от страх да не се загуби, мислейки се за нещо отделено... и така създава своя субективен свят, затворен във времето и пространството. После започва да търси истината, свободата, вътрешния мир и хармония и любовта, но те са толкова големи, че ако не излезе от затвора си няма да може да ги види... само смътно ще усеща, че ги има и ще продължава да търси, "да се рови" в себе си Егото, вместо в душата (където сме едно и няма затвор). Непознаваемото не може да се познае. То се чувства. То Е! И ние сме в него.

Троха съм аз, троха. Но като се замислиш, в трохата е побран целият вкус и смисъл на хляба. Това ме кара да се чувствам полезна и насъщна. Привет!

За 29/11 екзистенцията си идва от само себе си. Понякога ми се струва, че изсушавам чувството от много мислене.Благодаря за поздравленията!

Радвам се на думите ти! Имам за книга, но още проверявам...

Благодаря ти! Но толкова искам поне малко да приличам на теб - да се отпусна в пълноводието на образността, да зарадвам сетивата...

Точно това откривам, че аз съм в него - аз съм едно с него! Разумът се стъписва, но душата се отпуска. Тъкмо непознаваемостта е залогът на поезията - тя е вечен кръговрат на неуловимото чувство...Благодаря ти за етюда! :))