Което разумът ми връща,
сърцето го пилее.
И всеки ден едно и също -
пожънвам, за да сея.
Което се роди в сърцето,
от разума погива.
И всеки миг в небитието
дъхът ми си отива...
Разпънат, вятърът без сили
си търси място лобно.
Разпъната душа, не си ли
на вятъра подобна?
О, как е силуетът й отвесен!
Над мен са стъпалата неизминати -
незнайно колко до върха небесен...
Все по-дълбоко детството остава,
като око на кладенец ме гледа.
Изкачвам с мъка сетната октава
на многогласния живот безследен.
Плътта се стапя. Паметта изгаря.
Най-хубавия стих не съм написала...
Дано изкачването се повтаря!
Смъртта не може да е край на смисъла!
rummi ме покани да споделя и ето:
1- звездното небе над село през лятото
2 - трополенето на дъжд по покрива на колиба в полето
3 - много деца, които пеят и танцуват по време на празник
4 - завършването на стихотворение
5 - пътуване с автобус през май, когато е облачно и житата са зелени
6 - усещането по кожата след първата морска баня през лятото
и още други неважни, но изпълващи ме с радост и блаженство неща...
Очаквам да чуя кои 6 неважни неща правят щастливи gor ,stasia, martiniki, cudo, compassion, temenuga !
Как искам пак денят да ме учуди.
Как искам нос в небето да забия,
помамена от сината магия
на детската мечта! И да се люшна
като трева, на вятъра послушна,
като глухарче - глуха и неука
за болката, да полетя наслука...
Но няма как. Часовникът напира
със своята безжаластна секира.
След всеки мах една секунда пада
на миналото в мъртвата грамада.
Животът е затворена система -
каквото ни е дал, обратно взема.
И знам, че ако бъда пак хлапачка,
грамадата от време ще ме смачка.
Защото съм заплашена, боли ме
да не изгуби същността ми име...
съмнявам се все повече във всичко.
Пороци ли завъдих, остарях ли,
не зная, но остана ми едничко
съмнението - тайно да ме храни
с отровна мисъл, че живея сляпо.
Съмнение, внушаващо ми странно
усещане, че съм животно с лапи,
което тъпче по земята злостно
и напосоки всичко сграбчва,
и праинстинктът глад напред го носи
в ръцете си като добра играчка.
И само в мигове, когато срещна
страдание по пътя си, проглеждам.
Тогава част от него се усещам
и вдигам прояснена тежки вежди.
Обзема ме екстаз, че съм намерила
познание, в което да потъна -
по детски смела, гола и уверена,
че истините нямат двойно дъно...
Благословени мигове на святост! -
когато мъдростта ме сполетява.
Когато е страданието патос
на разума ми, който просветлява.
като душа на изповед...
Забрави, че до днес си се борил
за хляб и зарадвай се искрено.
На късчето земя под тебе,
на глътката въздух пресен.
Празник, празник ти е потребен,
човеко! На сърцето ти - песен!
Свети Георги няма да се разсърди,
ако мислите ти са безбожни.
Виж - пролетта се е разгърдила
пред теб като мечта възможна.
Остави за утре да броиш стотинките -
преброй щъркеловото ято,
преброй глухарчетата и калинките,
преброй кълновете на лятото.
Няма по-свята църква от тази
да си свой сред хора-братя.
Моли се в нея да е вечен празникът!
И вярвай в слънчевите обятия!
С дъжда си,
със слънцето си,
с облаците,
с вятъра,
с мъглите,
със снежинките,
с луната,
със звездния си поглед,
с тишината
на твоята безкрайност
ме целувай!
Земя съм аз,
отдадена в ръцете ти.
Как искам да роди
сърцето ми от тебе!...
От ден на ден въздухът ми натежава.
Може би е естествено с възрастта.
Може би тялото ми се сближава
с първозданието на пръстта.
Може би това е целесъобразно.
Може би е безсмислено да тъжа.
За неживелите животът е съблазън -
за преживелите е лъжа...
Денят е богат
на слънчеви залежи.
А в нас е сумрак...
"""
С момини сълзи
плаче земята
през пролетта.
"""
Думи без смисъл.
Напуснати от птици
северни гнезда.
"""
Облаците днес
са като драсканици
на малко дете.
"""
Бучицата пръст
в дланта ми не е мъртва.
Ухае живо!
"""
Срещнахме се.
И потече помежду ни
река от чувства.
"""
Наливам вино.
Потапям хапка в него.
Дух и плът в едно...
"""
Катинар виси.
Вратата не говори.
Но къщата -. да.
"""
Отсам и Отвъд.
Огледало в огледало
е безкрайността.
"""
Бягат думите
след мисълта, но често
тя им убягва.
"""
Желанието -
сапунено мехурче
безследно чезне.
"""
Под златно небе
зеленооко море
с бял кичур пяна.
"""
Нищо по-странно:
морето през пролетта
ухае на диня.
"""
Дървета на хълма.
Самотни скулптури
на земния дух.
"""
Пробива пръстта
зеленовърхо семе.
Фалически акт.
"""
Видях любовта -
водата как се губи
в сухия пясък...
"""
Светкавица в мен.
Сърцето ми поряза
писък на дете.
"""
Големи думи.
А страхливо пристъпват
към същността.
"""
Лежа по очи,
вкопчена в земята.
За да не падна.
П Р О Л Е Т Н О
Забравихме очите, очите на небето -
затънали до шия в праха на битието.
А пролет е! Животът приижда с нова сила.
Земята пие слънце, каквото не е пила!...
Не се повтаря нищо и нищо не е трайно.
Ела, в мига да влезем - по юношески тайно.
Под резедата сочна, сред пчелното жужене -
аз цялата съм в тебе, ти целият си в мене!
Природата е мъдра. Нарочно ни повика,
където най е чисто, където въздух блика.
В душата й небесна, до земното й тяло
отново да усетим, че двамата сме цяло...
Ей тези рамене, очи и профили,
ей тези ризи, джинси и пуловери,
ей тези устни, твърди и изпънати,
ей тази стръв да се разкъса тъмното
с един замах - това е фантастично!
...И пак, и пак зад времето надничам.
Зад сетната преграда - там, където
вдървени ще проскърцват коленете
и кокалести пръстите ще стинат
под ледения неизбежен климат
на старостта...
Но днес е празник!
Щастлива съм сега да виждам струните
на младите тела, челата умните
на тези, дето бързат към морето
без страх, че ще залее раменете им.
Край мен прелита пъргавото ято
на юношите и сърцето ми, налято
със сладост, като плод напира
да ме напусне - не за да умира,
а с тяхната стихия да се слее -
защото иска, иска да живее!...
Гледаш тревичка - нищо и никаква,
а я скъсаш - сълза сълзи.
Гледаш човек - крила му поникнали,
а към глупава цел пълзи.
Едно недосвършила, друго започва
природата. Странна логичност!
Как да заемеш позиция точна?
Въпреки всичко да бъдеш личност!
Сам срещу себе си опорочения
с пръст на спусъка да решиш:
жив да откупваш смъртта си с мъчения
или мъртъв - да не грешиш...
Странна природа. На хората дала е
една спасителна версия:
на всяко безсмъртие пиедестала
е не съвършенство, а равновесие.
