ПРЕЗ ПРОЦЕПА
О, гняв!
Ти, който ме обтягаш
до крайни, неизследвани предели,
такава ме задръж - да не избягам
и легна изтощена на постелята.
Защото само с тебе, краткотрайния,
единствено успявам да проникна
през процепа на забранени тайни,
с чието съществуване съм свикнала.
Умее злото да се преоблича -
и шапка невидимка да си сложи.
О, гняв свещен, задръж ме автентична!
Човек е зрящ, когато е тревожен...
Времето ли сгъсти своя ход
или ние ограбваме времето?
Няма време за бавен живот -
все по-бързо старее тленното.
Все по-рано цъфти у нас
душата и кратко узрява.
Възрастта с незапомнена власт
все по-лесно ни покорява.
На живота в закония срок
все по-малко за мен е възможно
да узная света - тъй дълбок,
тъй несвършващо таен и сложен.
Как е тъжен щастливият дар
да съм жива, когато неведома -
като онзи митичен Икар
ще умра, над безкрая наведена...
душа и плът, падение и слава -
не спират в равновесие полярно
блюдата на човешкото ни право.
До края ни, когато свръхумора
парализира мозъчните клетки
и времето в тъмница ни затвори,
за да разчисти тайните си сметки.
Везни треперещи сме всички.
Животът ни трепереща везна е.
Успокоява ни едното безразличие
към болката, сравним ли я с безкрая...
Светът е нощем откровен
като око на цвете.
В пречистената тишина
излезте под звездите
и чуйте как на семена
разпукват се гърдите.
Вълните как набират мощ
за среща с бреговете...
В такава звънка, ярка нощ
не спете, а станете!
Самата същност на света
съблича пъстра дреха
и иде - тежките врата
в душите да открехне.
Нещастният заспива глух
в постелята задушна.
Щастлив е, който има слух
земята да изслуша.
На прага между залез и зора
понякога до нещо се докосвам.
Но сянка то е - то е нищо
пред бездната, която представлявам.
И колкото безкрайността разнищвам,
все повече със нея се сродявам...
Една торбичка кости, стара дреха,
едно творение - за чест и слава,
наследствен ген в децата - за утеха.
Защо тъй времето тече, изтича?
По дяволите, и къде отива?
Защо ни ражда - за да ни отрича?
Каква лъжа! А мислим се щастливи.
че от теб съм неотделима.
Решена бях да не погазвам
съвестта си непоколебимата.
Решена бях и още мога
с разум болката да потисна.
Но защо, защо тревогата
над душата ми пак надвисва?
Бряг на чувствата, ти къде си?
Дай ръка да спра на кея!
Дай ми мъничко равновесие!
Дай ми сили да остарея...
съвсем навреме - майчице, прости ми! -
не смогнал сняг да хвърлиш на лавината,
узряваща у мен непоносимо.
Лавината от зли несъответствия
на думи и дела -о, студ в душата! -
която спи над крехкото ми детство
и чака да я срути с пръст съдбата.
Благодаря ти, че умря в началото,
преди завръзката - какъв спектакъл! -
не смогнал да ме видиш как печално
на сцената се суетя. Би плакал.
Благодаря ти, че умря навреме,
без дълг към съвестта си - героизъм! -
не смогнал да измислиш теорема,
че честният живот е атавизъм.
Дали ако и аз така си ида,
несбъдната докрай - навръх доброто! -
децата ми една сълза ще видят
на сляпата природа под окото?
децата ми. Какъв закон!
Нощувате в една постеля,
но само в първия сезон.
Нататък - центробежна сила.
Нататък - неизвестен курс.
Съдби с неповторимо било.
Живот по незапомнен вкус.
А всяко семе себе си повтаря -
пшеница от пшеница. Друг закон!
Единни от рождение до старост
умират на дървото клон до клон.
В безпаметния свят се отразява
самата вечност и над него бди.
Човекът в себе си човек посява
с печална вяра да се прероди.
Къде е смисълът на всяко братство?
На всяко майчинство? О, боже мой,
душите ви са моето богатство,
но кой от вас ще го опази?
Кой?...
една след друга като огън вечен.
В нозете ни под наносни постели
лежи живот, от времето отречен.
Приготвено е всичко, за да можем
за часове да се стопим и ние.
И нашата ли сянка там ще сложим -
където нищото ще я изпие?
Не знаем. Само станалото помним.
Но то е пясък - чезнат в нея
следите на страста ни главоломна.
Забравата е начин да живеем!...
Луна, звезди, любовен шепот в мрака...
Какво невинно щастие, о, боже!
Но който над трупа му не е плакал,
не е разбрал, че то е невъзможно
без тази свобода, която трябва
на всички ни еднакво по земята.
Затуй, че я ценя наравно с хляба,
те благославям! И благодаря ти!
Ах, Свободата! Сладката! За нея
не стига само кръв да се пролее.
Тя трябва да се отстоява смело
от живите останали - на дело!
Но делото! Но делото - това е
не просто работа за чест и слава.
Борба е то, и то каква борба е!
С властта на егото - саморазправа.
Да се стопиш сред тези милиони,
които тихо бъдещето зидат.
Тук няма кой да ти кове закони -
ти сам си и везната, и Темида.
Така ли е, Апостоле? Аз зная -
рекъл би, ако беше жив: "Така е!"
Макар и най-достойният за трона,
единствен ти не пожела корона!
Единствен ти прозря, че не с имане
човекът може по човек да стане.
Човещината, святата, се ражда
от ситост не, а от духовна жажда!
Но жаждата! Но жаждата - това е
не просто порив, не ентусиазъм.
Борба е тя, и то каква борба е! -
нетленното от тленното да пазим.
Все още на глава от населението
се раждат по не знам си колко юди.
И губят пак, и губят поколенията
най-преданите си безсмъртни люде.
Сега е нощ. Децата кротко дишат,
в прегръдката ми сложили главички.
навън е лято, на липи мирише
и като в рая е спокойно всичко.
Но всичкото едва ли е всемира
на мисълта ми будна и тревожна.
Пак някой някъде е сам, умира -
и няма кой смъртта му да отложи!
Пак някой някъде, като тогава,
но с други средства и под друго име
главата му за своята продава -
и той е наш! - Апостоле, прости ми...
Менят се времената - с нова мяра
предателството трябва да се мери.
Умре ли то, в една едничка вяра
ще се сберат различните ни вери.
Не ли тогаз, Апостоле, копняла,
душата ни ще вкуси идеала?
Когато мислим и работим дружни -
на себе си и на земята нужни!
Аз нямам друга дарба - имам слово.
Аз нямам друг учител - имам тебе.
Не чаках да ме храни наготово
родината като ревливо бебе.
Но питам се сега, навръх живота:
със стиховете си какво й казах?
Успях ли малко, пък макар на йота,
да променя вселената на Аз-а?
Проправих ли поне една пъртина
през преспите на ледната забрава?
Не нося ли и аз греха, че стине
на паметта ни живата жарава?
Но питам се (защото те прегърна
душата ми): достойно ли живеем?
Очите ти сега ако ни зърнат,
дали сълза на гордост ще пролеят?
Или ще бъде същата сълзата,
която под клепача ти замръзна
през онзи февруарски ден, когато
да видиш истината първи дръзна:
Народът български ще се въземе,
историята своя ще разлисти,
но ще се слее с истинското време,
когато сам, до дъно се пречисти!
Ах, Свободата! Сладката! За нея
е подвиг да умреш - и да живееш!
Мечта е тя, и то каква! - чиято
заветна цел е да живееш свято!
Апостоле, разбра се, че на книга
свободни да се наречем, не стига.
Не стигат само клетвените думи,
че ще вървим по чистите ти друми.
Отново като първолаци учим,
че свободата има измерения.
Не е свободен, който е заключил
правата си, от нея наследени.
Не е свободен, който е скъперник
и се пести за лични интереси.
Такъв дома си няма да зачерни
за черните очи на неизвестното.
А неизвестното като тогава -
и още повече! - от нас изисква
да се прежалим, без да обещава
награди и отличия за риска...
В живота всеки сам народ си носи
световните и своите въпроси.
И всеки сам по своему си страда
под тежкия им кръст когато пада.
Родината е жива - вкусен хляба.
Но в нас започва нещо да се къса...
Ела, Апостоле, сега ни трябва
кръвта ти свята! Утре ще е късно.
Литературно-художествен алманах "МОРЕ", 1988г.
Този постинг посвещавам на всички, които си спомнят името на Левски и на които свободата да бъдат е по-скъпа от свободата да имат!...
