УСМИХВАЙ СЕ, ЦВЕТЕ!

Света Богородице, ти си едничка
Майчице Божия, толкоз добричка!

Прегръщаш ме, сякаш прегръща ме мама,
когато сама съм и нея я няма.

Когато съм тъжна и плача горчиво, 
погалваш ме кротичко и търпеливо.

Целуваш ме нежно по бузките двете
и сякаш ми казваш: "Усмихвай се, цвете!"

Тогава и аз ти целувам ръката
с любов и признателност, Майчице Свята!


Този постинг посвещавам на всички, които край себе си имат малки дечица 
или са далеч от тях, но им липсва детското чуруликане и смях. 
И на всички, за които Детето е лъч Светлина, дошла от Бог!

Изпружени, телцата ви ухаят
на хвойна и излъчват светлина.
След къпането детската ви стая
е пазва на зелена планина.

Изпитвам щастие, когато спите,
да вляза и с притихнало сърце
да ви погаля нежно по косите
и сложа до челцата ви лице.

Какъв олтар! Пред него сякаш литва
душата ми с отърсени крила.
При вас, деца аз ида на молитва
и изповед за моите дела.

Защото сте началото и края 
на мярката за святост и за грях,
когато влизам в детската ви стая,
изпитвам щастие и малко страх...

да вдъхна смелост на цветята,
скалите да науча да въздишат
и сълзи да изтръгна от блатата.

Не мога да измисля нищо
на мъдрия да дам заблуда,
да вържа скъсаната нишка
на времето в разсъдъка на лудия.

Не мога да измислям. Стиховете
гладуващия с думи не насищат.
Понякога ми хрумва, че поетите
дори изобщо са излишни.

Щом всичко е така покорно
на нещо свое, тайно и извечно,
с перо ли голо ще се боря
на звяра да внуша човечност?

Отиват си нещата против волята ми,
живели независимо от нея.
В какво е смисълът на ролята ми,
която не играя, а живея?

Мамо, мамо, как ще си жалка...
С душа изцедена
в ковчега широк снагата ти малка
ще лежи вцепенена.
Напусто хубаво ще ухаят розите
край очите ти склопени.
Ще иска вятърът да легне и този път
до теб да се стопли.
Но ти ще бъдеш по-кротка от пряспа
и не ще се помръднеш.
На живите мъртвите не правят място.
И вятърът ще си тръгне.
Ще си тръгнат вкупом и скърбящите хора
с очи подпухнали
и с всички сили над мен просторът
изведнъж ще рухне.
Като горда ела, под чиято кожа
напират сълзите,
на болката тристата жадни ножа
докрай ще изпитам...
Прости ми жестоките стихове, мамо -
ти още си жива.
Но всичко се случва - на слънцето само
сърцето не е изстивало.
И аз един ден ще доям хляба си 
и в нищото ще се върна.
Отдавна си мисля - защо е трябвало
да се раждаме смъртни?
Боли ме, боли ме! И за теб, и за рожбите ми,
и за всичко нетрайно.
И точното име на болката може би
е самата безкрайност.

ДА МОЖЕХ ДА ЖИВЕЯ,
не бих се питала със страх
дали ще оцелее
сърцето ми или ще спре
след ентото туптене.
Роди се ден, след ден умре.
А той нали е в мене?
Тъй както в него съм и аз.
Защо не си отивам?
От всичко се усещам част
и затова ли - жива?
Защото пък това море,
от порив накипяло,
живее и не ще умре -
а аз и то сме цяло?
Извън нещата - между тях
да можех да живея.
Но ме обзема жал и страх,
когато заболее
дори зелената трева,
напролет окосена.

От всичко част съм, затова
от болките му стена...

Как да се съхраня?
Как да се консервирам?
Че и в замръз, и в мараня
като камък да не умирам.
Че след омраза и след любов
пак по старому да съм млада.
Да ме има во век и веков -
в тясна урна да не попадам...
Но ще падна, знам - от ламтеж
даже времето да надживея!

Това е то - смъртна вещ
и в ума й безсмъртна идея...

Какво ли ме очаква по-нататък
под сухата закрила на панелите,
където не е изворна водата
и не е с дъх на липов цвят постелята?

Дали ще ме заварва всяка възраст
в минута, по рождение уречена -
тъгуваща, смълчана, все по-възлеста,
покорна, отстъпчива и обречена?

Съдбата е заключена безкрайност
и нейните врати за нас са скришни.
Какво ли ще изгубва в тези стаи
душата ми, запътена към нищото?

Дано да не изгубва, как го искам! -
инстинкта безпогрешен на калинките,
които упорито търсят изход
единствено нагоре - за да литнат!

Безименна дойде и си отиде,
облечена в невидима одежда...
Над свежата ти диря се навеждам
за сбогом, без да искам да те видя.

Не мога да те следвам. Няма смисъл.
Косите си, от повея ти пръснати,
разумно ще сбера с послушни пръсти
и в старите неща ще се улисам.

На мен ми стига, че след тази среща
сърцето ми ще стане по-дълбоко
и по-разпален - огънят на болката
от допира ми с хората и с вещите.

Че утре с двойна сила ще прегърна
това, което днес за миг забравих.
Това, което има вечно право
над мен - при него пак ще се завърна.

На теб благодаря, добра случайност!
За твоя ласкав и попътен вятър,
изопнал пак платната на душата ми
към острова на име всеотдайност...

Ще легна, ще заспя и ще сънувам.
Ще стана, ще закуся и ще тръгна.
И после ще повторя ритуала
на моя всекидневен път нататък.
Към нещото, разпалило кръвта ми
за скок или за полет в неизвестното.
Към нещото, все бягащо от мене,
тъй както бяга времето от себе си.
От опит зная - няма да го стигна.
Но иначе ще бъда просто камък,
роден единствено да съществува. 
А жива съм! О, в мене е заложен
върхът на непосилна, светла жажда! -
след нещото, от нещо все привличана,
за нещо все към залеза да тичам...

Крета старицата. Под обувките й
тротоарът е стъклено гладък.
Тичат край нея пухкави
дечурлига - пързалят се, падат.

По мокрите им дупета шушлекът
е корясал и скърца меко.
Спира старицата, слуша ги
и на сърцето й става леко.

Радост... Разпрегнати кончета!
Утре ще бършат сополките.
Пак ще ги тъпчат с бонбончета
против кашлица и грипни болки.

Бавно поема нататък -
тъмна като катафалака...
Живот ли си? Толкова кратък!
Една януарска пързалка...

Мъжеството пак поскъпна.
Примка-невидимка е обхванала 
шиите ни с пръсти тънки -
и души. Прави му сметка,
ако си живял наопаци.
Ако си мечтал за златна клетка
някога, летейки в облаците.
Ако си пестил любов и огън,
за да си богат на слава.
Ако предпочиташ да си виторог 
овен вместо бодлива крава...
Простете. 
                   Но тече, тече присъдата -
без въздух бавно да изстиваме.
И само силен който бъде,
ще доживее амнистиране...