да вдъхна смелост на цветята,
скалите да науча да въздишат
и сълзи да изтръгна от блатата.

Не мога да измисля нищо
на мъдрия да дам заблуда,
да вържа скъсаната нишка
на времето в разсъдъка на лудия.

Не мога да измислям. Стиховете
гладуващия с думи не насищат.
Понякога ми хрумва, че поетите
дори изобщо са излишни.

Щом всичко е така покорно
на нещо свое, тайно и извечно,
с перо ли голо ще се боря
на звяра да внуша човечност?

Отиват си нещата против волята ми,
живели независимо от нея.
В какво е смисълът на ролята ми,
която не играя, а живея?