- ........................!
Понечих да му отвърна, но той ме прекъсна:
- .......................!!!
Замлъкнах.  Продължих да го слушам.
В гласа му имаше нещо от патоса
на дете, разказващо приказка...

Нека съм прозрачна и чуплива -
всеки има своето оръжие.
Аз например мога да убивам
с бистър поглед, ако ме излъжат.

Нека съм наивна и първична -
всеки има своя философия.
Аз например мразя да обкичвам
с финтифлюшки простите си строфи.

Нека съм съвсем обикновена -
всеки има своя смисъл таен.
Аз например знам, че съм родена
не да сложа точка на безкрая.

Не да нося знак за съвършенство -
залудо се кичат знаконосците.
Там, отвъд приемат общо членство
птиците, човеците и смоците...

Радост е за мен да бъда близка
с делничните и сърдечни хора.
Браво, ако майка ми е искала,
раждайки ме, в тях да се разтворя.

В техните сърца, очи и длани -
дребна, неблестяща и без име -
нека съм. И в тях да си остана!
Залог, че изобщо ме е имало.

Дойде време да си кажем,
че нашата любов е разнолика.
Различни майки са ни раждали
и разни гласове в кръвта ни викат.

И въпреки че сме се срещнали,
за да останем неразделни,
едва ли ще умрем безгрешници
върху семейната постеля.

Не проповядвам изневяра -
аз искам де ме имаш цялата.
Но истината е тъй стара -
че се откриваме в раздялата.

Да чакаме ли ден последен,
за да си кажем всичко честному?
Сърцата ни ако са ледени,
кому от нас ще бъде лесно?

Когато всичко е делимо
на този свят, защо обичаме?
Сега е време да те имам -
наяве, не през сън вдовичи...

Не ме е срам да се разголя,
пред теб духа си да разкрия.
Различна съм, уви. Затуй те моля
за прошка и благословия.

Това съзнание ще ме погуби.
Съзнание за родство със земята -
че съм родена, първо, за да раждам,
а после, за да правя всичко друго.

Това съзнание ще ме погуби. 
Съзнание за власт над мен самата -
когато се надигам вулканично,
отдъд небето крачка да не правя.

Това съзнание ще ме погуби.
Съзнание за точните размери
на моя неизпълнен дълг към всичко,
което ме съдържа и ме храни...

Накрая осъзнах:
листът пред мен е
образ на великото търпение!...

Избягай от ръцете, от косите ми,
веждите... Но не и от очите ми!

Не бягай, красота, от мен!

Ти - семката на всеки плод,
ти - въздухът, във който сме разтворени,
на слънцето неведомият корен,
към вечността единственият вход...

Не бягай, красота, от мен!

Като земя, от дъждове разлюбена,
без теб аз своя смисъл ще изгубя...