децата ми. Какъв закон!
Нощувате в една постеля,
но само в първия сезон.
Нататък - центробежна сила.
Нататък - неизвестен курс.
Съдби с неповторимо било.
Живот по незапомнен вкус.
А всяко семе себе си повтаря -
пшеница от пшеница. Друг закон!
Единни от рождение до старост
умират на дървото клон до клон.
В безпаметния свят се отразява
самата вечност и над него бди.
Човекът в себе си човек посява
с печална вяра да се прероди.
Къде е смисълът на всяко братство?
На всяко майчинство? О, боже мой,
душите ви са моето богатство,
но кой от вас ще го опази?
Кой?...
една след друга като огън вечен.
В нозете ни под наносни постели
лежи живот, от времето отречен.
Приготвено е всичко, за да можем
за часове да се стопим и ние.
И нашата ли сянка там ще сложим -
където нищото ще я изпие?
Не знаем. Само станалото помним.
Но то е пясък - чезнат в нея
следите на страста ни главоломна.
Забравата е начин да живеем!...
Луна, звезди, любовен шепот в мрака...
Какво невинно щастие, о, боже!
Но който над трупа му не е плакал,
не е разбрал, че то е невъзможно
без тази свобода, която трябва
на всички ни еднакво по земята.
Затуй, че я ценя наравно с хляба,
те благославям! И благодаря ти!
Ах, Свободата! Сладката! За нея
не стига само кръв да се пролее.
Тя трябва да се отстоява смело
от живите останали - на дело!
Но делото! Но делото - това е
не просто работа за чест и слава.
Борба е то, и то каква борба е!
С властта на егото - саморазправа.
Да се стопиш сред тези милиони,
които тихо бъдещето зидат.
Тук няма кой да ти кове закони -
ти сам си и везната, и Темида.
Така ли е, Апостоле? Аз зная -
рекъл би, ако беше жив: "Така е!"
Макар и най-достойният за трона,
единствен ти не пожела корона!
Единствен ти прозря, че не с имане
човекът може по човек да стане.
Човещината, святата, се ражда
от ситост не, а от духовна жажда!
Но жаждата! Но жаждата - това е
не просто порив, не ентусиазъм.
Борба е тя, и то каква борба е! -
нетленното от тленното да пазим.
Все още на глава от населението
се раждат по не знам си колко юди.
И губят пак, и губят поколенията
най-преданите си безсмъртни люде.
Сега е нощ. Децата кротко дишат,
в прегръдката ми сложили главички.
навън е лято, на липи мирише
и като в рая е спокойно всичко.
Но всичкото едва ли е всемира
на мисълта ми будна и тревожна.
Пак някой някъде е сам, умира -
и няма кой смъртта му да отложи!
Пак някой някъде, като тогава,
но с други средства и под друго име
главата му за своята продава -
и той е наш! - Апостоле, прости ми...
Менят се времената - с нова мяра
предателството трябва да се мери.
Умре ли то, в една едничка вяра
ще се сберат различните ни вери.
Не ли тогаз, Апостоле, копняла,
душата ни ще вкуси идеала?
Когато мислим и работим дружни -
на себе си и на земята нужни!
Аз нямам друга дарба - имам слово.
Аз нямам друг учител - имам тебе.
Не чаках да ме храни наготово
родината като ревливо бебе.
Но питам се сега, навръх живота:
със стиховете си какво й казах?
Успях ли малко, пък макар на йота,
да променя вселената на Аз-а?
Проправих ли поне една пъртина
през преспите на ледната забрава?
Не нося ли и аз греха, че стине
на паметта ни живата жарава?
Но питам се (защото те прегърна
душата ми): достойно ли живеем?
Очите ти сега ако ни зърнат,
дали сълза на гордост ще пролеят?
Или ще бъде същата сълзата,
която под клепача ти замръзна
през онзи февруарски ден, когато
да видиш истината първи дръзна:
Народът български ще се въземе,
историята своя ще разлисти,
но ще се слее с истинското време,
когато сам, до дъно се пречисти!
Ах, Свободата! Сладката! За нея
е подвиг да умреш - и да живееш!
Мечта е тя, и то каква! - чиято
заветна цел е да живееш свято!
Апостоле, разбра се, че на книга
свободни да се наречем, не стига.
Не стигат само клетвените думи,
че ще вървим по чистите ти друми.
Отново като първолаци учим,
че свободата има измерения.
Не е свободен, който е заключил
правата си, от нея наследени.
Не е свободен, който е скъперник
и се пести за лични интереси.
Такъв дома си няма да зачерни
за черните очи на неизвестното.
А неизвестното като тогава -
и още повече! - от нас изисква
да се прежалим, без да обещава
награди и отличия за риска...
В живота всеки сам народ си носи
световните и своите въпроси.
И всеки сам по своему си страда
под тежкия им кръст когато пада.
Родината е жива - вкусен хляба.
Но в нас започва нещо да се къса...
Ела, Апостоле, сега ни трябва
кръвта ти свята! Утре ще е късно.
Литературно-художествен алманах "МОРЕ", 1988г.
Този постинг посвещавам на всички, които си спомнят името на Левски и на които свободата да бъдат е по-скъпа от свободата да имат!...
сред топлото ухание на дом,
внезапно небилото в мен нахлува
през всички сетива със странен взлом.
Разчупена е бравата на скрито
наследство от несбъднати следи:
безкраен свят - незнаен, неизпитван,
несмогнал досега да се роди.
Различна, незапомнена и чужда
на себе си самата преди миг,
в недрата на покоя се събуждам,
разтърсена от неиздаден вик.
Дори в съня не знаят помирение
душа и тяло, тишина и глас.
Енергия без име - съхранено
отсъствие на съвършенство в нас...
сърцето го пилее.
И всеки ден едно и също -
пожънвам, за да сея.
Което се роди в сърцето,
от разума погива.
И с всеки миг в небитието
дъхът ми си отива.
Разпънат, вятърът без сили
си търси място лобно.
Разпъната душа, не си ли
на вятъра подобна?
Ти ела със огнен меч!
Да разпръснеш на парченца
всички тия тук нещенца,
дето в тъмнината шават
и към мене приближават...
Ако може, изведнъж
направи ме страшен мъж!
Много, много смел да стана,
за ушите да ги хвана,
да прогоня с Теб, Могъщи,
лошотиите от къщи.
Че отдавна съм голям,
а да кажа ме е срам,
леле Божичко, от тях
колко много ме е страх!
ИЗ "МОЛИТВЕНИЧЕ"
