Гледаш тревичка - нищо и никаква,
а я скъсаш - сълза сълзи.
Гледаш човек - крила му поникнали,
а към глупава цел пълзи.
Едно недосвършила, друго започва
природата. Странна логичност!
Как да заемеш позиция точна?
Въпреки всичко да бъдеш личност!
Сам срещу себе си опорочения
с пръст на спусъка да решиш:
жив да откупваш смъртта си с мъчения
или мъртъв - да не грешиш...
Странна природа. На хората дала е
една спасителна версия:
на всяко безсмъртие пиедестала
е не съвършенство, а равновесие.
ПРЕЗ ПРОЦЕПА
О, гняв!
Ти, който ме обтягаш
до крайни, неизследвани предели,
такава ме задръж - да не избягам
и легна изтощена на постелята.
Защото само с тебе, краткотрайния,
единствено успявам да проникна
през процепа на забранени тайни,
с чието съществуване съм свикнала.
Умее злото да се преоблича -
и шапка невидимка да си сложи.
О, гняв свещен, задръж ме автентична!
Човек е зрящ, когато е тревожен...
Времето ли сгъсти своя ход
или ние ограбваме времето?
Няма време за бавен живот -
все по-бързо старее тленното.
Все по-рано цъфти у нас
душата и кратко узрява.
Възрастта с незапомнена власт
все по-лесно ни покорява.
На живота в закония срок
все по-малко за мен е възможно
да узная света - тъй дълбок,
тъй несвършващо таен и сложен.
Как е тъжен щастливият дар
да съм жива, когато неведома -
като онзи митичен Икар
ще умра, над безкрая наведена...
душа и плът, падение и слава -
не спират в равновесие полярно
блюдата на човешкото ни право.
До края ни, когато свръхумора
парализира мозъчните клетки
и времето в тъмница ни затвори,
за да разчисти тайните си сметки.
Везни треперещи сме всички.
Животът ни трепереща везна е.
Успокоява ни едното безразличие
към болката, сравним ли я с безкрая...
Светът е нощем откровен
като око на цвете.
В пречистената тишина
излезте под звездите
и чуйте как на семена
разпукват се гърдите.
Вълните как набират мощ
за среща с бреговете...
В такава звънка, ярка нощ
не спете, а станете!
Самата същност на света
съблича пъстра дреха
и иде - тежките врата
в душите да открехне.
Нещастният заспива глух
в постелята задушна.
Щастлив е, който има слух
земята да изслуша.
На прага между залез и зора
понякога до нещо се докосвам.
Но сянка то е - то е нищо
пред бездната, която представлявам.
И колкото безкрайността разнищвам,
все повече със нея се сродявам...
Една торбичка кости, стара дреха,
едно творение - за чест и слава,
наследствен ген в децата - за утеха.
Защо тъй времето тече, изтича?
По дяволите, и къде отива?
Защо ни ражда - за да ни отрича?
Каква лъжа! А мислим се щастливи.
че от теб съм неотделима.
Решена бях да не погазвам
съвестта си непоколебимата.
Решена бях и още мога
с разум болката да потисна.
Но защо, защо тревогата
над душата ми пак надвисва?
Бряг на чувствата, ти къде си?
Дай ръка да спра на кея!
Дай ми мъничко равновесие!
Дай ми сили да остарея...
съвсем навреме - майчице, прости ми! -
не смогнал сняг да хвърлиш на лавината,
узряваща у мен непоносимо.
Лавината от зли несъответствия
на думи и дела -о, студ в душата! -
която спи над крехкото ми детство
и чака да я срути с пръст съдбата.
Благодаря ти, че умря в началото,
преди завръзката - какъв спектакъл! -
не смогнал да ме видиш как печално
на сцената се суетя. Би плакал.
Благодаря ти, че умря навреме,
без дълг към съвестта си - героизъм! -
не смогнал да измислиш теорема,
че честният живот е атавизъм.
Дали ако и аз така си ида,
несбъдната докрай - навръх доброто! -
децата ми една сълза ще видят
на сляпата природа под окото?