Безименна дойде и си отиде,
облечена в невидима одежда...
Над свежата ти диря се навеждам
за сбогом, без да искам да те видя.

Не мога да те следвам. Няма смисъл.
Косите си, от повея ти пръснати,
разумно ще сбера с послушни пръсти
и в старите неща ще се улисам.

На мен ми стига, че след тази среща
сърцето ми ще стане по-дълбоко
и по-разпален - огънят на болката
от допира ми с хората и с вещите.

Че утре с двойна сила ще прегърна
това, което днес за миг забравих.
Това, което има вечно право
над мен - при него пак ще се завърна.

На теб благодаря, добра случайност!
За твоя ласкав и попътен вятър,
изопнал пак платната на душата ми
към острова на име всеотдайност...

как честичко ме оставяш без думи!
само то пожелавам ласкавия попътен вятър...да не утихва...въпреки всичко!
:))

Е, и една-две да са, ще стигнат да те привържат много по-силно към твоя остров на всеотдайността.

Било е необходимост, имала си нужда от изопнати платна, вероятно си и заслужила. една стъпка назад(или в страни), две напред, приеми го като поредното изпитание за теб и твоята устойчивост в следването на избрания път.

Бяха песните в мен затихнали
Не чувах аз звуците радостни
Беше водата в мен пак застояла
Как искам да съм пръска на ручей!

Тих вятър потръпна в пръстите
Ръце протегнах мечта да погаля
Усмивката цъфна и после замря
Не мечта, сън си, копнеж за ново

Отново очите трепетно да търсят
Отново сърцето да забие лудо
Целият свят да заблести отново
Както тогава, когато ...

както тогава!

Дааа, не бях се замисляла: една назад - две напред; една встрани две по правия път... Гледай ти! Благодаря ти за прозрението!

Но може да бъде още по-дълбоко осъзнато, което значи - по-силно почувствано. Моят любим израз: Случайността ни кара да вярваме... в закономерното. Вятърът си е едно закономерно нещо, както тогава, когато...