Мамо, мамо, как ще си жалка...
С душа изцедена
в ковчега широк снагата ти малка
ще лежи вцепенена.
Напусто хубаво ще ухаят розите
край очите ти склопени.
Ще иска вятърът да легне и този път
до теб да се стопли.
Но ти ще бъдеш по-кротка от пряспа
и не ще се помръднеш.
На живите мъртвите не правят място.
И вятърът ще си тръгне.
Ще си тръгнат вкупом и скърбящите хора
с очи подпухнали
и с всички сили над мен просторът
изведнъж ще рухне.
Като горда ела, под чиято кожа
напират сълзите,
на болката тристата жадни ножа
докрай ще изпитам...
Прости ми жестоките стихове, мамо -
ти още си жива.
Но всичко се случва - на слънцето само
сърцето не е изстивало.
И аз един ден ще доям хляба си 
и в нищото ще се върна.
Отдавна си мисля - защо е трябвало
да се раждаме смъртни?
Боли ме, боли ме! И за теб, и за рожбите ми,
и за всичко нетрайно.
И точното име на болката може би
е самата безкрайност.

награда, че се живи...

Съпреживявам и аплодирам тихо!

Ужасно стихотворение! Разплака ме!
Но смъртта е неизбежна част от кръговрата в природата ... това е

Къде живееш, душа-
В Простора ли, или на земята…
Копнееш за Небеса…
За полет…с попътен вятър…
Къде живееш, душа-
Днес във морето кристално се къпеш..
И то измива калта,
И на бряг ти успяваш да стъпиш…
Къде живееш, душа-
Ти като струна трептиш,
Щом дочуеш песента
На Небесните птици…
Къде живееш, душа-
Днес пак разгъваш крила…
И без да се бавиш..
Отлиташ към Дома…

прегръщам те!

Моята майка има голями здравословни проблеми и вече няколко месеца се боря с тях като прасе с тиква.
Оправиш един, на негово място ти се стоварят три.
Откакто почина баща ми миналото лято всичко я тегли там, към отвъдното, аз я дърпам тук, а баща ми си я иска горе, това е. Вече си е загубила акъла, а това не е нещо с което мога да се оправя, загубих смисъла на битката и съм в очакване на най-лошото.
Стихът ти е страхотен, сякаш си влязла в мен.

а ти ме изуми дори за смъртта да пишеш така красиво.
Благодаря ти! Чрез мечтите летим, чрез болката се приземяваме. Болката е най-нужното връщане на човека надолу към Земята, където може като трева да расте повече след окосяването, да руши нездравото тук, за да изгради вечното там за душата. Радвай се, че умираме тук, където е болката, за да се трансформираме в светлина, защото никоя енергия не загива, а само преминава в друга форма. Така погледната смъртта е благовестителна (има ли такава дума?) Ти ме разбираш. Чувствам те като другото ми Аз. Дано да си будна, когато аз позадремя...бутни ме... не искам да спя, когато Той се яви!

Благодаря от сърце! Тишината е достойна за мъртвите...

но, както казваш, това е... Животът не може без смъртта, а и тя - без живота!

И аз те прегръщам! Душата би следвало да е или в нас, или в небесата...

Да, от един момент нататък битката се превръща в мирно съгласие, че животът изтича. И е правомерно да го оставим така - да си иде. Душата сама отказва понякога да живее сега и тук. Пожелавам ти по-лека кончина на майка ти, ако се е стигнало до там...

Имам приживе дълг към майка ми, който не ме оставя на мира. Сега разбрах какво е покаянието. Също и органиката на синовното чувство. Особено насън го изпитвам с пълна сила - така, както наяве никога не ми се е случвало по такъв начин. Когато загубим нещо, тогава започваме да го ценим истински... Мъртвите са в същата вечност, в която сме потопени и живите. Това усещане за заедност ме успокоява. Но болката , дори опитомена, рита ли рита в гръдта...

човек сам, в аванс. Не стига ли, че тя е неизбежна? Като че искаш да подготвиш себе и нас. Разбирам, но от друга страна се съпротивлявам срещу тази мисъл. Стихотворението към майка ти определено изразява любовта ти към нея по нестандартен начин. Суеверна съм и не искам дори да си представя, че мога да ожаля някого приживе. Или си голяма куражлийка или те е обзело някакво мазохистично настроение. Не ми се сърди за коментара.

изпитвай вина - ти не си виновна, че има това продължение на живота...
добре, че си го написала - то трябва да е вън от теб - визиолизирано, за да можеш да го преживееш, да го подминеш и да продължиш напред.
а болката винаги ще я има
тя е част от живота
стискам ти крепко ръката, трохичке

Защо да се сърдя на добрите ти думи. За мен те са добри, защото са искрени и честни. Мога да кажа, че съм куражлийка, но и че сама често се натоварвам с непосилни неща, едно от които е мисълта за смъртта. Срещнах я отблизо на 13 години и свикнах да мисля за нея като за част от живота ми. От друга страна, понякога изпитвам себе си до каква степен мога да издържа на истината, каквато и да е тя. Предпочитам да знам, отколкото да не знам... Благодаря ти за коментара!

Да, аз също намирам, че и най-страшното нещо, което си получи името, става не толкова страшно. Мама вече я няма. Всичко се случи точно както в стихотворението, което тя приживе знаеше от книжката ми. В този случай тя заслужава да й се поклоня, че го прие мъдро и спокойно / поне така ми даде да разбера/. Милата ми майчица... Благодаря ти, за ръката!

Все пак, ето, че не съобразих. Извинявай. Имаше една такава психологическа тактика, да си изразиш болката, било с рисуване или писане и сетне да я сложиш в рамка. За да се дистанцираш. В здравословния смисъл. Някой по-горе го спомена вече, май. Благодаря ти, че ни направи част от рамката.

Няма нищо. Имам и по-жестоки стихове. Не знам защо искам да ги публикувам.

Кофти, че все е временно. Не можем избяга от себе си. И аз имам подобни. Господ май наистина ни товари, според колкото можем да носим.

Да, права си. Макар че не е нужно да товаря другите. Винаги смятам, че трябва човек да споделя радостите си, за да се множат. Но в поезията става друго. Уж не е личен дневник, а е. И все ще има някой, на когото чуждата болка да покаже, че има от лошо по-лошо. И така да го утеши - може би...

Още повече, че може и да се възпее болката.

Много хубаво казано! Животът не е болка за умиралка...Браво!