да вдъхна смелост на цветята,
скалите да науча да въздишат
и сълзи да изтръгна от блатата.

Не мога да измисля нищо
на мъдрия да дам заблуда,
да вържа скъсаната нишка
на времето в разсъдъка на лудия.

Не мога да измислям. Стиховете
гладуващия с думи не насищат.
Понякога ми хрумва, че поетите
дори изобщо са излишни.

Щом всичко е така покорно
на нещо свое, тайно и извечно,
с перо ли голо ще се боря
на звяра да внуша човечност?

Отиват си нещата против волята ми,
живели независимо от нея.
В какво е смисълът на ролята ми,
която не играя, а живея?

о, нужни са поетите, аз вярвам,
и магия нужна е, да претворява
животът ни в красива песен,
дори когато никак не е лесен...
и в полет да го претворява, волен,
за да излитаме от всяка болка и неволя...
и щастието да намираме дори когато...
край нас е мрачно и безмерно блато...

какво да кажа още...
подавам ти ръка,
и нека във душите ни
да има Светлина...

Поетите са нужни на тези, които и без това са поетично настроени. Като теб например. Иначе нищо не могат да придвижат напред. Животът си има свой курс, който се определя от безброя единични съдби на хората. Голямото надделява над малкото. Е, макар че понякога и малкото камъче обръща колата... Желая ти простор на душата!

"...с перо ли голо ще се боря
на звяра да внуша човечност?"
Борим се за незверовете. За звяра е вече късно. Поздрав.)))

благодаря, да ти се връща!
а понеже съм оптимист, ще кажа, че според мен за никого не е късно...
не мога да приема безнадеждното положение, затова смятам, че допоследно е нужно да се борим и да вярваме, че е възможно това което желаем, да стане реалност...ние да го претворим в реалност...
колкото и утопично да звучи...
поздрави и лека!

Да! Затова прописах стихове за деца. Защото ми остава само тази възможност - да се боря за незверовете, докато е още рано. Само децата ме изпълват с надежда, че посятото в тях има бъдеще...

Наистина си голяма оптимистка. И все вдъхновено пишеш. Радвам ти се! Аз съм на приливи и отливи. И то на големи приливи и на големи отливи. Обещавам от утре да се отдам на вярата, че ще пиша, без да мисля какво ще се промени. Достатъчно е, че аз се променям към по-добро.

Мила troha, красота създават поетите, а красотата дори и звяра укротява

като не можеш да измислиш нищо, вземи напиши нещо, де...;)))
Малка игра на думи...;)

са ми минавали такива мисли за излишност и незначителност до нищозначност, но има една мисъл на Христо Фотев, която си припомням и тя гласи :

"И тъй като генетично ми е дадено да вярвам, че всичко веществено може да бъде унищожено, изгорено, разорено, единственото нещо, което поддържа от най-ранна възраст чувството ми за материя, е езикът."

Христо Фотев

и е така - езикът зида светове

Да. Припомняш ми Орфеевия мит. Всъщност моята гледна точка не е най-вярната, просто е една от многото гледни точки за задачите и смисъла на твореца. Наистина същественото е, че поетът твори красота, която е най-висшето достояние на духа. Но тъй като в краткия си живот бързаме да направим всичко, искаме всичко да стане идеално, ето на - как може да се изпадне в противоречие. Напомнянето не ми е излишно, напротив! Благодаря!

Понякога точно това се случва, за съжаление... Но в поезията сме целите - с всичките си грапавини, шупли и несъразмерности. Тя показва и колко ни е умът / в дадения момент.../. Затова обичам улегналата мисъл. Но така или иначе това съм аз - в една от многото проекции ;)

Христо Фотев е запазена марка. Дори мълчанието му беше словесно... Но той не бързаше. Все го чакаха. Сега си мисля, че неговата скорост на живеене е била съобразена с природата на самото творчество. Много хубава мисъл от него ми припомняш. Благодаря. Получих асоциации за нещо друго...;)

лекарство за наранените души, стимул за младите души, олтар за влюбените души......ако се напъна сигурно и за друго ще се сетя, но не е ли и това достатъчно, за да бъде необходимост. Аз съм в този блог най-вече заради поетите, някога пишех много, после нещо се прекърши в мен и престанах и само отвреме навреме нещо ми идва в главата, но не е същото. Сега мога само да ви се радвам и
да се надявам, че от пресъхналото изворче ще потече отново вода.

Човек изпада в различни настроения. Аз доста се люшкам. И ето че в едно от тези недобри състояния се усетих излишна със своите "мъдри" мисли. Всичко си отива против волята ми, всичко си се движи по свои собствени закони, независимо от мен и моите терзания. Какво зависи от мен?...Сега, когато чета коментарите, виждам, че в една малка част хората са си близки и от тази близост се създава взаимодействие. Сигурно това е добрият резултат. Всеки около собствената си аура събира себеподобните и си шепне доверчиво с тях. А те му отвръщат с разбиране и подкрепа. Това е. А аз съм се запътила не знам накъде си...