Мамо, мамо, как ще си жалка...
С душа изцедена
в ковчега широк снагата ти малка
ще лежи вцепенена.
Напусто хубаво ще ухаят розите
край очите ти склопени.
Ще иска вятърът да легне и този път
до теб да се стопли.
Но ти ще бъдеш по-кротка от пряспа
и не ще се помръднеш.
На живите мъртвите не правят място.
И вятърът ще си тръгне.
Ще си тръгнат вкупом и скърбящите хора
с очи подпухнали
и с всички сили над мен просторът
изведнъж ще рухне.
Като горда ела, под чиято кожа
напират сълзите,
на болката тристата жадни ножа
докрай ще изпитам...
Прости ми жестоките стихове, мамо -
ти още си жива.
Но всичко се случва - на слънцето само
сърцето не е изстивало.
И аз един ден ще доям хляба си 
и в нищото ще се върна.
Отдавна си мисля - защо е трябвало
да се раждаме смъртни?
Боли ме, боли ме! И за теб, и за рожбите ми,
и за всичко нетрайно.
И точното име на болката може би
е самата безкрайност.